Stranger Things

Миналата година сериалът Stranger Things се превърна в попкултурен феномен и един от символите на Netflix. Сякаш от нищото, близнаците Дъфър ни цапардосаха със заглавието и ни накараха да се влюбим в героите. Двамата са получили не един отказ, от не една компания, преди с Netflix да си стиснат ръцете и най-после лентата да успее да се реализира. Сама по себе си, тази история страшно много прилича на Джордж Лукас и Междузвездни войни, към който ни препращат много от репликите на героите, а в някакъв момент и Хилядолетния сокол левитира из въздушното пространство.

Всичко започва през една уж обикновена нощ на 1983-та, в едно уж обикновено мазе, където група подрастващи нърдчета са се събрали за безкрайна игра на D&D (Dungeons & Dragons). Още с тези първи кадри разбираме, че приятелството е най-важното нещо за тези деца и те са готови да се изправят пред митологични същества от други светове, като зловещия Демогоргон,  за да се защитят един друг. Играта на D&D приключва именно когато хлапетата се изправят пред фигурката на Демогоргона, а по-късно, прибирайки се с колело към вкъщи и минавайки през Мраколес, едно от децата е подгонено от сенчест силует и се губи в гаснещата светлина на семейната барака. Това дете е Уил Байерс и сериалът се завърта около неговото изчезване.

Загадката на изчезналия Уил се поема от местният шериф Джим Хопър, чийто най-сериозен случай преди това е птица, заплела се в косата на местна жена. Шерифът изглежда смачкан, дистанциран и летаргичен, като впоследствие разбираме причините за това. 

Джой Байерс, майката на Уил, също не се отказва от него и поема свое собствено разследване, което препуска по ръба на лудостта, когато Джой започва да си мисли, че синът и може да общува с нея чрез примигващите лампи. За момент зрителят не знае, дали това е истина, или тя наистина полудява, а Унона Райдър е по-истерична от всякога.

Приятелите на Уил, Майк (Фин Вулфард - познат и като Ричи Тозиер от ТО), Дъстин (Гейтън Матарацо) и Лукас (Калеб Маклафлин), също решават, че не могат да стоят със скръстени ръце и трябва да се опитат да го потърсят. Излизайки вечерта в гората, те срещат тайнствено момиче с обръсната глава, което е избягало от местна лаборатория. Това е Ел (от Eleven), която притежава телекинетични способности и е супер. Мили Боби Браун е невероятна в ролята, като на моменти изглежда крехко и изплашено момиче с влажни и разширени от ужас очи, а в следващият момент, прекършва вратове само с мисълта си. Всъщност, всяко от децата демонстрира огромен актьорски потенциал и дори изглеждат по-адекватни на екрана от възрастните.

Градчето също е много интересно. Географията и атмосферата напомнят за малките градчета от романите на Стивън Кинг. Първоначално братя Дъфър са имали идеята снимките да се състоят в Монток, където е разположена базата Camp Hero, около която любителите на конспирацията са изградили не една теория, но впоследствие се местят в покрайнините на Атланта, където се ражда градчето фикция Хокинс, станало вече популярно по целия свят.

Първи сезон разказва историята си много хичкокски, като заплита действието постепенно, а чудовището, подобно на Челюсти и Пришалецът, се показва съвсем малко на екрана. Това обаче е достатъчно, за да ни накара да поглеждаме през рамо и да се опитаме да надникнем зад всеки ъгъл, защото, дори когато не е на екрана, усещаме невидимото му присъствие, знаейки, че то е някъде там и дебне.

Една от най-важните съставни части за атмосферата на Stranger Things е носталгията, сугестирана умело с непрестанното намигане към заглавия от 80-те години. Динамиката на децата много напомня за ТО и Тялото на Стивън Кинг или Момчешки Живот на Робърт Маккамън (въпреки че романа е издаден през 90-те). Кинематографично сериалът напомня за Стивън Спилбърг, а втория сезон и на Джеймс Камерън и Ридли Скот. Препратки има и към филмите на Джон Карпентър, към Междузвездни Войни на Лукас, към Гремлините, Дяволчетата, Полтъргайст, Злите Мъртви, а също и към Досиетата Х и Туин Пийкс (въпреки, че и те излизат 90-те). Както споменах и при Играч първи приготви, 90-те години в България, започнаха да се отварят за 80-те на Америка и всички тези заглавия са били популярни тук именно по времето на прехода и златната ера на бетамакс касетите.

Финалът на сезона е отворен и неговото продължение е най-логичното нещо. Още повече, че Stranger Things се прие отлично, както от феновете, така и от критиката (95% одобрение в Rotten Tomatoes). Тук не става дума само за носталгия по онези времена, колкото и търсена да е тя, защото знаем колко агресивни в хейта си могат да бъдат жанровите фенове и сляпото копиране на класически филми, само би ги ядосало. Да, носталгията присъства и играе важна роля, но Братия Дъфър вдъхват на сериала собствен живот, а препратките към попкултурата на 80-те са просто част от цялото.

Вторият сезон има някои чисто визуални отклонения от първия, но иначе продължава историята от там, където е свършила. Дори допълва много от сюжетните линии, които миналата година не бяха развити до финала на сезона. Отделено е много повече внимание на второстепенните герои. Така например Майк и Ел отстъпват от светлините на прожекторите в началото на сезона, което позволява да се развият останалите персонажи и да ни бъдат представени новите. Двамата, все пак, имат своя момент заедно, като това са сред най-емоционалните кадри на Stranger Things 2.

Тази есен обаче звездите са Дъстин и Стийв. Двамата изграждат страхотно взаимодействие помежду си и безкомпромисно открадват шоуто. Линията на Дъстин преминава през приятелско съперничество с Лукас за новото момиче в града, отклонява се към намирането на нов приятел, който не успява да спечели любовта на останалите членове в групата и завършва с трогателен момент и танц с мечтано момиче.

Крал Стийв е персонажът претърпял най-драстична трансформация. Той започна първи сезон като скучен антагонист, но постепенно се превърна в един от личните ми фаворити в сериала. Неговата драма е тиха и незабележима на фона на всички странни неща, но той постепенно губи, както популярността си, така и човекът, заради когото я е жертвал. Това би трябвало да е сериозен емоционален  удар за него, но той сякаш го приема без излишен патос, което показва, колко много е пораснал от първи сезон. Разбира се, може да прикрива емоциите си и да ги таи в себе си до трети сезон, но засега Стийв показа,  че е способен да се учи от загубата и да надгражда себе си.

Друг образ, който също се разви много, е Джим Хопър. След като е загубил дъщеря си, Хопър получава своя втори шанс, но вместа малкото му момиче, в дома му се настанява изгубена и травмирана тийнейджърка. Опитите и на двамата, да намерят компромиса и мира на полущастието, са секнати от затръшване на врати, прелитащи предмети и счупен телевизор. Въпреки това, в последния епизод, докато пътуват в колата на Хопър, те имат шанс да поговорят откровено и да изчистят нещата помежду си. 

В новия сезон виждаме далеч повече и от Уил. Той е момчето, завърнало се от обърнатия свят. И докато все още ближе раните си и получава епизоди на пост травматичен стрес, а съучениците му го обстрелват с прякори, като зомбибой, нова, мистична сила нахлува в живота му. Четвърти епизод на втори сезон е най-силния за Ноа Скнап и персонажа му. Има един момент в епизода, когато Уил разказва на майка си за случилото се, което провокира смразяващи кръвта аналогии. По-късно в епизода виждаме разговор между Майк и Уил, когато момчето зомби тактува нервно с крак и гледа празно с очи може би вече вгледани в другия свят. [1] Уил продължава да е заклещен между двата свята, но този път има достатъчно екранно време, за да ни покаже, че е не по-малко интересен от приятелите си.

Много добро включване правят и новите попълнения, сред който е и Мозъкът Боб. Всички помним пълничкият хобит Самознай, който спаси Средната земя и Фродо носейки го на гръб (I can't carry it for you, but I can carry you.). Сега Шон Астин се впуска в ново приключение, влизайки в образа на непохватното ново гадже на Джой, но постепенно извоюва достойно място в групата и дори накрая Уил е окачил в стаята си рисунка, на която Боб е изобразен като супергерой.

След промяната на Стийв, беше нужен нов гадняр който да запълни празнината в училищните коридори. Били е страхотен образ. За Stranger Things той е като  Хенри Бауърс за ТО. Пресиран от баща си, Били трупа мрак в себе си, който се излива върху доведената му сестра. Източникът на целия този гняв може да се търси на много места: в латентната му хомосексуалност; във вече споменатият тормоз от баща му; в преместването, от големия град, в затънтено провинциално градче. Дъфър обаче не ни казват нищо конкретно и ни оставят да гадаем за семето на уродливостта му. Той самият също не ни помага много, защото всичко изглежда се случва някъде дълбоко под повърхността. На пръв поглед Били е директен, дори агресивно откровен, но в някой мигове, когато маската успя да се пропука, видяхме колко сбъркан е всъщност.

Говорейки за антагонистите в сериала, в първи сезон това не бе Демогоргона, а Лаборатория Хокинс. Сега те се опитват да поправят грешката си, но същевременно продължават с изследванията си и правят всичко възможно, делата им да останат скрити от широката общественост. Сега обаче Др. Бренър го няма, а неговия наследник е по-отстъпчив, но и по-малко запознат с експериментите, провеждани доскоро в лабораторята. Важна роля тук играе и шериф Хопър, който лавира между обещанието към лабораторията и ангажиманта си към местното население.

Сред важните попкултурни събития през 80-те е излизането на Pac Man, която отваря нов свят за геймарите и популяризира гейминга и сред момичетата, като по-късно дори излиза версията Ms. Pac Man. Ето защо, най-логичния развой на нещата е в групата да се появи и геймър. А защо не и той да е момиче? Макс е характер, с какъвто Stranger Things не разполагаше до този момент и бързо намира мястото си сред парченцата от пъзела. Това е и любимия ми нов персонаж и нямам търпение, да видя развитието на героинята и занапред.

Непосредствено след като бях изгледал сезона, попаднах на статия в IndieWire, в която се говореше, че наред с всички готини препратки към 80-те, сериала взаимства и един от негативите на шоутата от този период - липсата на достатъчно женски персонажи в главните роли. Като пример бяха посочили Костенурките нинджи. Шоуто ми бе сред любимите като дете, затова и аз ще повторя примера. В TMNT момчетата имат богат избор от персонажи с които да се идентифицират: така например, зубрачите могат да изберат Донатело; забавните Микеланджело; бунтарите Рафаело; а скучните Леонардо. Изборът на момичетата обаче е сведен до Ейприл О'Нийл. Всички обичаме Ейприл, но колкото и да е страхотна тя, един персонаж е крайно недостатъчен.

Ако някой си е мислил, че такава е и ситуацията в Stranger Things, втори сезон е тук за да го опровергае. Освен че виждаме завръщането на Ел (Джейн) и навлизането и в пубертета, братя Дъфър доразвиват образите на Нанси и Джой и вече опознаваме много повече личния им свят, отвъд връзката им с останалите герои. Те не са просто майката, търсеща изчезналия си син, и момичето, заклещено в любовния триъгълник, а са персонажи, играещи важна роля в ключови моменти, както ситуацията в горещата колиба, където те двете поеха отговорността, докато Джонатан мекушаво се огъваше до тях. Имаме и две нови момичета - Кали и Макс. Образът на Клаи е малко засегнат и с него братя Дъфър по-скоро си подложиха за следващия сезон, но Макс нахлува наперено със скейтборда си и чупи рекорда на момчетата в игралната зала.

Споменавайки Кали, ето че леко полека стигнахме и до прословутия епизод 7. Това е сред топ темите на сезона и няма как да го подмина. Според мнозина, той идва в най-неподходящия момент и спъва набраната инерция от предишните епизоди. Много зрители отбелязват също, че той се различава прекалено много от останалите епизоди и стои като залепен от друг сериал. Други смятат, че епизода е сложен единствено с цел да ни подготви за евентуален spin off за Кали. Аз нямам проблем с епизода. По принцип, ако следваме сляпо традиционната схема, всички тези критики имат резон. Аз обаче не го усещам така. Имах нужда от глътка въздух точно преди големият екшън, за да възприема случилото се до този момент. Този подход успява да избегне и пренасищането с адреналинови сцени, както се случва във филмите на Майкъл Бей, например.

Седми епизод е интересен и от друга гледна точка. Той сякаш е прелюдие към онова, което ще видим в сезон 3. Stranger Things постепенно порасна и Хокинс може и да му отесня. Вече изчерпаха почти всичко от малкото, провинциално градче и още един сезон, който да се развива изцяло в тази локация, трудно би могъл да предложи нещо ново. Сериалът се нуждае от географско разширение и Чикаго е добър избор. Още повече, че в големият град пулсът на осемдесетте се улавя дори по-силно. Тук обаче идват и нови предизвикателства пред Братя Дъфър. От втори сезон видяхме, че групата на Кали е изградена от отритнати от обществото аутсайдери. В момента обаче се излъчват поне два сериала по телевизионните екрани, където хора със свръхсили са преследвани и се събират в ъндърграунд общности (посредственият The Gifted и cash grab сериала Agents of S.H.I.E.L.D.), а пролетта се очаква и The New Mutants с Чарли Хитън (Джонатан от Stranger Things), който, най-вероятно, ще е със същата насоченост. Големият въпрос тук е, дали Stranger Things, ще успее да запази оригиналността си сред лавината от всички тези еднотипни заглавия или ще се обезличи и изгуби сред тях. Досега създателите на сериала ни показаха, че знаят как да се справят с подобен род трудности и аз смятам, че заслужават да им се гласува доверие.

Stranger Things е любовно писмо от Братя Дъфър към всички любими произведения от 80-те години. Мога да си представя, как двамата близнаци играят D&D, четат Стивън Кинг или гледат хорър филми и след това разнищват дребните детайли с обсесия, каквато само един нърд може да има. Не знам дали това е точно така, може би, ако се поразровя в нета, ще открия нещо за този им период, случайно изпуснато в някое интервю, но не мисля да развалям магията. Аз го чувствам по този начин и това ми е достатъчно. Stranger Things е създаден предимно за да носи наслада, затова не дълбайте в дребнавости, а се отдайте на чистото фенско забавление и няма да сбъркате.

Оценка: 9/10

* * *

[1] Цитатът е от "Болница" на Атанас Далчев: 

Тези черни ръце връз прострените бели покривки 

 като черни оголени клони на зимния сняг,  

тези сухи ръце и ракривени болни усмивки,  

и очи може би вече вгледани в другия свят.

Страхотният easter egg от Spotify