Пътят на Икар

Заглавие:
Пътят на Икар

Автор:
Любен Дилов

Издателство:
Христо Г. Данов


Преди години прочетох „Тежестта на скафандъра” и „Многото имена на страха” от Любен Дилов и докато второто заглавие ме остави със смесени чувства, първото ме грабна и ме накара да потърся още произведения от автора.  Така се сдобих с „Пътят на Икар”.  Книгата е огромна, не толкова като обем, колкото като съдържание. Дилов обхваща разнородни проблеми от психологията и социалния живот,  както на своите съвременници, така и на днешното поколение.

Историята се развива около екипажа на кораба Икар, от които е част и главния герой Зенон. Децата на Икар са по-скоро избрани, отколкото родени. Генетичен подбор, който леко напомня на филма „Гатака”. Зенон е единственият на Икар, който е роден по-естествен път и това постоянно го потиска. Той се счита за грозен, глупав и отхвърлен. А когато разбира за една допълнителна хромозома, която може да го направи агресивен, той започва да я използва за да буди съжаление и да манипулира хората, като това му дава някои привилегии. Зенон не е сред най-харизматичните главни герои и решението на автора да завърти историята около него е много интересно. Останалите герои ние опознаваме предимно от контактите им с него.

Зенон е в постоянен конфликт със старото поколение на Икар, което е родено на Земята и все още мисли по същия начин, както и преди излитането. Той често влиза в остри и емоционални диалози с тях. С приятелите си непрекъснато се конкурира. Няма добри взаимоотношения с баща си. Интересни са и чувства, които изпитва към майка си.

В един момент, Зенон, предприема пътуване, при което среща странна топка, за която смята, че е интелигентна форма на живот.  Тя се превръща в загадка, която събужда любопитството на учените и помага на Зенон да се сближи с баща си.

Постепенно главния герои съзрява и успява да стопи границата между себе си и старото поколение. Това го кара да се възприема като едно преходно звено между два различни човешки модела – Земния човек и бъдещите космически деца.

От всяка страница на романа лъха самота и изгубеност, като това най-добре личи в образа на главния герой, Зенон Балов. Неспособността му да намери своето място на кораба Икар го кара да се бунтува срещу авторитета и да търси нови изживявания. Донякъде този бунт е и опит да се докаже пред баща си, който е пестелив откъм бащински чувства. Любовта като цяло липсва на Икар. Там има общество, което регламентира отношенията между хората, но няма общност към която да принадлежат. Те са просто екипаж, който си върши работата. Взаимоотношенията им са студени и делови, а Дилов по прекрасен начин допълва това с безкрайността и тайнствеността на космоса, като така допълнително подчертава изолираността на икарци.

Размислите на автора са почти пророчески. Романа е писан през 70-те, но Дилов сякаш го е адресирал до днешните читатели. Темата за новите технологии е дълбоко засегната в книгата и то по  особено актуален начин от към тяхното социално значение. 

Безспорно Любен Дилов е един от титаните на родната фантастика и е задължително четиво за всеки фен. Той е име, което има таланта и класата да се нареди до световните величия в жанра. „Пътят на Икар”  е най-признатото му произведение. Това е и любимата ми книга от български автор и горещо я препоръчвам на всички. 

Оценка:5/5