Посоки/Directions

Напоследък ни заля една вълна от злокачествени филмови образования, с патриотичен привкус, които заливат родните кина, в опитите си да възродят българския исторически епос, но така и не им се отдава. Вместо това, "Воевода" и "Дякон Левски" изостриха скептицизма ми към родната кино индустрия. Разбира се, в последните години имаме и наистина качествени заглавия, като "Каръци", "Урок" и "Подслон", но те отстъпват далеч по гледаемост пред споменатите по-горе абоминации. Голям късмет е, ако за годината излезе поне един качествен български филм. Седмото изкуство у нас напредва бавно, с несигурни, пиянски крачки и препъвано от посредственост, а публиката е свикнала да гледа компромисно към него, което е още един порок. Ето защо, бях много изненадан, когато в рамките на година, излязоха два добри български филма и публиката ги посрещна сърдечно с пълен салон. Сред цялата тази патридиотична плява, която залива българското кино, филми, като Възвишение и Посоки, са от изключителна важност и е животоспасяващо за кинокултурата у нас да се гледат на кино.

Спомням си, че когато гледах Възвишение си мислех, колко слаб актьор е Рачков и как, където и да съм го гледал, не просто ми е неприятен, а направо ме дразни. Васил Василев - Зуека е другата крайност. Голям актьор, който умее да влезе под кожата на персонажа, карайки зрителя да забрави за популярността му и да се потопи в историята. Това се усеща и в Посоки, който стартира с обща сцена на двамата най-добри актьори във филма - Зуека и Иван Бърнев. Откриващата арка е бомба от адреналин с тиктакащ часовников механизъм и държи зрителя на ръба на стола, докато на екрана не се изписва с големи букви - Посоки, разкривайки, че това е едва началото. 

Популярността на филма вече е толкова голяма, че да припомням синопсиса ми се струва излишно, затова давам накратко. Посоки се концентрира върху историите на шестима таксиметрови шофьори. През погледа на тези невидими водачи, кръстосващи софийските улици в нефренски автомобили, филмът анализира основните проблеми на съвременната българска действителност. Чрез шофьорите и техните пътници, Командарев обхваща една голяма част от стереотипите изграждащи българското общество. Центърът, който крепи отделните истории, подобно на 21 Grams на Иняриту, е смъртта и надеждата за ново начало. Метафора на социалната реинкарнация, която така жадува днешна България.

Посоки е пътуване сред републиката на картелните споразумения, където малкият човек може да протестира, да подава жалби, да гори като факла пред общински сгради, но това няма да трогне корумпираното и облечено във власт сърце. Такова е статуквото, останало непроменено с години, поне докато безсилието и отчаянието не предизвикат емоционален заряд и нещо в окабеляването на малкия човек не даде накъсо и не посегне към пистолет, нож или тубата с бензин, но вече няма да гори сам.
За втори път, след Подслон, виждам български филм да посяга към дългите oneshot кадри, прекрасно улавящи пейзажа на едно разпадащо се общество. Присъствието на имагинерната средна класа в България е уловено от кадрите на затворени квартални NONSTOP магазинчета и ровещи в контейнерите хора, последвани от неоновите надписи върху големите вериги магазини и кина. С пълна сила ни удря атмосферата на един безкраен преход, изцеждащ бавно интелектуалния, културен и демографски потенциал на една държава.
Не са подминати и онези структури на общество, които доскоро са се надявали на демокрацията, на западните ценности, на Европейския съюз, но спасението не идва наготово отвън, а разочарованието ги е направило пасивни и отчуждени. Неглижирайки собствената си отговорност и в опит да облекчат вината си, тези социални единици търсят отговорност в различния, чуждия, в бежанци и тайни общества.
Зейналата пропаст между хората e ясно отбелязано, чрез културните различия между таксиджията Митко (Герасим Георгиев - Геро) и адвоката Владо (смазващия с актьорска игра Иван Бърнев). Два толкова различни характера, събрани в тясното купе на таксито, са сигурна предпоставка за конфликт. И той не закъснява, оформяйки една от най-интересните сюжетни нишки в Посоки.
Друга приятна изненада е Асен Балтечки. Той продължава да играе една и съща роля, позната ни от всеки негов филм, но тук много му пасва. Жоро е най-позитивния от таксиметраджиите и непрекъснато подхвърля вицове и метакоментари, а накрая се изправя и пред унизен преподавател, застанал от суицидната страна на моста (поредният за този месец). 

Бедното общество, ражда меркантилни деца. Най-яркото доказателство за това е образът на проституиращата ученичка Лора (очарователната Борислава Стратиева). Това е един от най-трогателните, запомнящи се и добре изиграни персонажи във филма. Лора е и символ на ситуацията, до която е доведена модерна България - красива, темпераментна и докосваща дъното, където сама е избрала да бъде. 

Други представители на младото поколения са трима прекалили с алкохола младежи, които,  неспособни на съчувствие и под звуците на хип-хоп музика, вербално (и не само) нападат най-възрастния и немощен сред шофьорите.

Въпреки всичко, бъдещето на България не е представено едноизмерно, само от пияни лекета и изгубени млади момичета. Посоки свършва с кадър на дъщерята на Мишо (изиграна от Анна Командарева), която е уловена през страничното стъкло на преминаващо такси как отива на училище. Патосът обаче остава неясен, предизвикващ амбивалентност в зрителя, пред неясното бъдеще на това дете. 

Командарев бележи страшно израстване от последния си филм. Харесвам Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, но той е прекалено сантиментален за моя вкус. Може би, просто не беше моята чаша чай. Съдилището, за съжаление, е невпечатляващ, средняшки продукт, към който едва ли ще се върна отново. Посоки обаче вдига летвата и заедно с малък брой други заглавия,  показват, че българското кино бележи напредък и тъмните години от 90-те и началото на това хилядолетие, постепенно избледняват под светлината на новото българско кино.
Разбира се, ако тръгна да търся под лупа недостатъците, мога да се задълбоча в това, че някои герои са слабо развити, а историите им стоят встрани от основното ядро. Мога да се фокусирам и върху лекото прекаляване с патоса и хумора на някои места. Точно в този филм обаче, на фона на всичко останало, това ми се вижда някак дребно и излишно, затова мисля да ви спестя време от четене на излишни редове и ще оставя това до тук.

Ако очаквате Посоки да ви  шокира и върне към реалността със звучен шамар, след който ще погледнете света с нов поглед, това няма да се случи. Но не е и необходимо, защото дори до болка познати теми, могат да въздействат, ако един филм е достатъчно добър. Очевидна е приликата с ранното творчество на Иняриту (по-конкретно, споменатия вече 21 грама), но Командарев е забъркал отварата с типични балкански подправки и улавя емоционалните нагласи на съвременното българско общество. Посоки прави това, което Операция "Шменти капели" само се опита - улавя публичната гласност и я претворява в един добър и професионално направен филм.