Когато светът е "Стая"

Един много красив, но и много смущаващ филм. Винаги съм харесвал истории, които засягат сериозни проблеми, но са разказани от гледната точка на деца. Всеки път се изумявам, колко са различни умовете на децата и на възрастните. И това се вижда добре във филма.

Преди време бях попаднал на ревю за книгата, но за щастие го скроунах без да се зачитам особено и това ми позволи да се насладя максимално на филма, но и си обещах един ден да посегна и към книгата. И все някога това ще стане.

В първия половин час си мислех, че зная какво се случва. Помислих си, че това е филм за апокалипсиса и само майката и малкото и момче са оцелелите. После обаче се намеси някакъв рандъм персонаж и реших, че са от онези странни хора, който живеят в бункери и чакат света да спре да се върти и всички живи твари да изпопукат като гниди. И после разбрах. Отне ми половин час, но най-сетне разбрах. И това ме накара да се почувствам тъжен, малак и отвратен. Сякаш бях мишката в онази стая и ставах свидетел на нещо гнусно и плашещо, но не можех да направя нищо освен да гледам… или да натисна пауза, разбира се. И го направих. Гледах филма. После го спирах. А после пак го пусках. Това не е филм, който успях да изгледам на един дъх. Просто историята ме сграбчи за гърлото и през определено време ми се налагаше да си дам почивка за глътка свеж въздух.

Но не си мислете, че това е всичко от филма. През цялото време, дори и в най-мрачните мигове, присъстваше и една красота, с която любовта между майката и малкото и дете ни дарява. Виждаме, как едно дете може да е спасение за нечий живот, независимо как се е появило. Дори да се е появило през капандурата: 
„Имало едно време, преди да се родя…Ти плака и плака и гледа телевизия цял ден, докато стана зомби. Но тогава слязох от небето през капандурата в Стая. Х-у-у-ПУШ! И се измъкнах отвътре - БУМ, БУМ! И после се проснах върху килима с широко отворени очи. А ти скъса връвта, казвайки, “Здравей Джак.“

Филмът блести и с великолепна актьорска игра и то не само от прекрасната Бри Ларсън, а и от младия Джейкъб Трембли. Той е откритието на годината и направи една от най-добрите роли за 2015-та. 

Бях приятно изненадан и от режисурата. Начина, по който Лени Ейбрамсън съчетава похвати от независимото кино, с драматизма и типичните за комерсиалните филми леко манипулативни отбрани сцени, в който върви монолог под музикален съпровод, непрекъснато си играеха с чувствата на зрителя. В един момент го поставя в ролята на безпристрастен наблюдател, а в следващия миг го ангажира емоционално и го прави част от действието.  

Впечатляващо е колко малка и същевременно голяма  може да е една стая. Зависи от гледната точка. За Джак, тя е целя свят, но за Джой е затвор. Много е интересен момента, когато двамата напускат Стая и отиват Навън. От тук нататък филма е дори по-добър. Изненада ме, как ролите се размениха. В един момент този, който изглежда силен става слаб, а този, който мислим за слаб става силен. Начина по-който се справят със света ме изненада, а това, как си предават сила един на друг, зареди и мен.

И, да, светът понякога е плашещ, голям, пълен с много врати, които се отварят и затварят и нещо постоянно се случва. И това никога не спира. Но за Джак е важно да го опознае, защото когато е бил малак, е знаел само малки неща, но сега е на пет и знае всичко. 

Оценка:9/10